Амарна

Гневът при Гранично личностно разстройство:

Честите и яростни пристъпи на гняв са основна характеристика на Гранично личностно разстройство (ГЛР) или т.нар. бордърлайн. Интензивният гняв може да доведе до драматично самонараняващо поведение, което може да се приближава дори до опит за самоубийство. Раздразнителността, афективната нестабилност, неясната идентичност също са характеристики на ГЛР (Gunderson, 2010). За да се поддържа поне една форма на положителна свързаност със значимите хора и чувство за лична достойнство и автономност, хората с ГЛР трябва да разделят гневните аспекти на тяхната личност от представата за себе си и от връзките си с външния свят (Kernberg, 1975). Пациентите с ГЛР изпитват непоносим гняв, като са склонни да възприемат реакциите на околните като заплахи или като сигнал, че ще бъдат изоставени (New et al., 2008; Gunderson, 2010). В резултат на това гневното поведение се явява основна отбранителна реакция на чувството за нападение. В същото време, вътрешната крехкост и крайната зависимост от значимия друг, често водят тези хора от външни прояви на ярост до самонараняващи или пасивно- агресивни действия (Kernberg, 1975).

Гневът при психопатните личности:

Пример за погрешно обработване на стимулите от околната среда, което води до прекомерно прибягване до гняв, е представено от клиничното явление на психопатията. Гневът и яростта не характеризират ядрото на това рядко и екстремно състояние, въпреки че те често се свързват с него (Глен и Рейна (2014).
Психопатните личности показват дефицит на функциониране в зоната на мозъка, предназначена за откриване на провал на поведенческите планове(cingulate cortex). Когато изпълнението на който и да е поведенчески план не постигне очаквания резултат, предната част на cingulate cortex сигнализира префронталния кортекс, за да коригира поведенческия план и да постигне целта. По този начин човек се учи. Ако cingulate cortex не се активира от отрицателния резултат, както се случва при психопатни личности, първоначалният поведенчески план се извършва отново и отново. 
Съвсем противоположни на Граничното личностно разстройство, индивидите с психопатни черти са подценяват влиянието на негативните емоции (Masi et al., 2014). Тъй като реакциите на ярост и гняв неизбежно се пораждат по всяко време, когато изпълнението на поведенческия план не успее да постигне целта си(а това е често, поради неспособността им да се учат от миналия си опит), психопатните индивиди са с прекомерни гневни реакции. Следователно гневът се поддържа от системата за възнаграждение, защото тази система не е адекватно подкрепена от емоционалната обработка на информацията за отрицателните резултати от поведението на субекта. Тази неадекватна обработка е отговорна за пренебрегване на последиците в междуличностните отношения и за гневните реакции.

Гневът при нарцистичния човек:

При нарцистичните личности проявите на гняв се приемат погрешно. Според Кернберг (1975) при нарцистичната патология на личността съществува сливане между опитите за създаване на примитивно грандиозно чувство за себе си и изразяването на гняв. С няколко думи, нарцистичният индивид бърка самоувереността си и чувството си за лична стойност с агресивния контрол върху другите. Надменността и преувеличеното чувство за правота, интензивната реакция на ярост към всяка заплаха за тяхното самочувствие, честата експлоатация, садистично поведение спрямо другите, изобразяващи най-разпознаваемите форми на нарцистична личност, са резултат от това основно объркване: за да се утвърди и да защити уязвимото самочувствие, е необходимо да има ярост и агресивен контрол на връзката. Когато тези опити за контрол се провалят, нарцистичният човек се опитва да се предпази от последващото силно чувство на срам от яростта (Kohut, 1977; Ronningstam, 2005). Клиничната литература показва как личната история на нарцистичните пациенти често е осеяна с междуличностни отношения, които отричат ​​пълното и дълбоко разпознаване на ранното усещане на пациентите за автономия и лично диференцирано съществуване. Най-често, като дете, нарцистичният човек е бил унизително третиран като продължение на собствените си родители или е бил признат само заради неговите повърхностни умения или таланти (Fernando, 1998), развивайки ограничен капацитет за емоционално самопризнаване и саморегулация. 
В някои други случаи прекомерната нужда от възнаграждение и емоционално удовлетворение, излага тези хора на екстремни чувства на срам и личен провал.

Източник: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC5681963/