Rss feeds

Детска психология ››

Опасности на бебешкия плач

Марина Стойчовска
0 коментара

Идеята да се оставят бебетата да плачат датира от 1880г, когато се е твърдяло, че тактилно се предават микроби. В следствие на това бебетата са се докосвали  възможно най-малко.
През 20ти век се е считало, че хората на науката са по-запознати с правилното отглеждане на децата в сравнение с майките, бабите и другите близки. Джон Уотсън, бихевиорист и председател на Американската психологическа асоциация по онова време, предупреждава за опасностите, които носи твърде голямата любов на майката към бебето. Той твърди, че проявата на много любов и добро отношение, ще го направят зависим човек с провалено бъдеще. Странно е, обаче, че учените са нямали доказателства за това твърдение. Всичко, и тогава, и сега, показва точно обратното.
Благодарение на неврологията днес можем да потвърдим това, което нашите предци са знаели интуитивно. Оставянето на бебетата да плачат може да ги увреди, да намали капацитета им в дългосрочен план. Това рефлектира в по-нисък интелект, по-лошо здраве, по-висока тревожност, по-слаба склонност към оказване на съдействие, по-висока отчужденост.
Бихевиористите разглеждат бебето като натрапник в живота на родителите, който трябва да бъде контролиран, така че възрастните да могат да продължат живота си без особени промени. Това е обяснимо, защото по това време разширените семейства са разбити и младото поколение се отделя. Те трябва да разберат как да се справят с бебето сами. Твърди се, че тази нова организация на семейството е неестествено състояние на човечеството.
Родителите, които нямат знание за развитието на човека, считат, че детето трябва да се учи на независимост от рано. За съжаление, обаче, методите на възпитание, включващи оставяне на бебето да плаче, водят до по-голяма зависимост. Обгрижените бебета показват по-голяма независимост в бъдеще. В антропологични проучвания на малки племена, изхранващи се с лов, се установява, че родителите задоволяват всяка нужда на малките деца. Те от своя страна се чувстват достатъчно уверени, за да ходят сами в храстите.
Бихевиористите насърчават родителите да пазят личното си пространство и да не отговарят на всеки повик на бебето. Това кара детето да не моли за помощ и внимание след като вижда, че на досегашните призиви не се отвръща. Тези характеристики могат да останат до края на живота и на човек да му е чуждо да иска помощ. Това са симптоми на депресивно състояние, защото хората в депресия нямат сили и не виждат смисъл да търсят помощ и подкрепа. Този тип възпитание създава несигурни, нещастни, агресивни хора, които са се научили, че трябва неистово да викат, за да им се обърне внимание. При възрастните викането не е буквално, а символично и хора, гледани по този начин, извършват силно неадекватни и странни постъпки, с което обръщат внимание, че имат проблем и незадоволена потребност. Те не са научени да го показват по добър и разбираем за околните начин. Тези хора се чувстват несигурно до края на живота си.
Родителите, които отговарят на нуждите на бебето своевременно, дори още преди бебето да изпадне в затруднено положение, е по-вероятно да имат деца, които са независими. Важно е да се знае, че след като един модел на себевъзприятие, възприятие на света и другите се установи, се променя много трудно.
При проучване на плъхове с грижовни или негрижовни майки, е установено, че ако през първите 10 дни от живота им, съответстващи на първите 6 месеца от човешкия живот, имат обгрижваща майка, генът на тревожността не се активира. В противен случай плъховете стават тревожни и в останалите части от живота и могат да се успокоят само с медикаменти. Има стотици гени, засегнати от начина на отглеждане.(Майкъл Мийни, 2001г)
Майката и детето всъщност са една взаимозависима диада. Важно е да са отзивчиви един към друг, да функционират като симбиоза, като щастието и здравето на единия зависи от другия и обратно. В тези взаимоотношения по същия начин трябва да участват и останалите близки.
Все още, обаче, има родители, които оставят бебетата си да плачат, изолирани в количката или в друго модерно устройство, помагащо за отглеждането на детето. Това показва неразбиране на детето и влияе негативно върху развитието на мозъка.
Какво се случва всъщност, когато не се задоволяват нуждите на бебетата и те плачат? Невроните се увреждат. Например когато бебето е под стрес, се отделя токсичният във високи дози хормон кортизол, който би могъл да увреди все още незрелите неврони. При новороденото само 25% от мозъка е развит, като след раждането започва изключително бързото му развитие, в резултат на което мозъкът нараства средно три пъти до края на първата година. Именно поради тази причина големината на главата при бебетата е показателна за функционалното развитие на мозъка, който нараства и трупа маса. При редовен стрес е възможно да се унищожат необратимо неврони, което би оказало влияние през целия живот.
Например продължителният стрес в ранна детска възраст се отразява на функционирането на Вагуса, който отговаря за няколко системи в човешкия организъм като дихателна, сърдечна, храносмилателна. Пример за патология на базата на стрес е синдромът на дразнимото черво.
Както знаем бебето е абсолютно зависимо от грижещия се за него, включително и по отношение на саморегулацията. Когато се отговаря на нуждите на бебето, тялото и мозъкът се настройват към спокойствие. Ако бебето се изплаши  и родителят го утеши, бебето започва да очаква подобно успокоение, което постепенно започва да се интегрира в него самото и то се учи да се самоуспокоява. Ако бебетата не са спокойни и са изолирани, ако се оставят да плачат сами, те се научават да се затварят в себе си и спират да растат емоционално, да чувстват и да се доверяват.
Първата година от живота на детето е основополагаща за чувството на доверие в света, в другите и в себе си. Когато на нуждите на бебето е отговорено и те са задоволени, то се научава, че светът е сигурно и надеждно място, че взаимоотношенията между отделните личности са стабилни, че хората си помагат и че самото то е положително прието от другите и света. Когато нуждите не са задоволени, се създава усещане за недоверие в света и човешките взаимоотношения. Човек усеща цял живот празнота и не се чувства ценна личност.
Чувствителността на грижещия се към бебето може да намалее, ако не отговаря на призивите му. Пренебрегвайки сигналите, които детето дава, грижещия се ще спре да забелязва и разгадава най-фините знаци, които му се дават. Така комуникацията между детето и родителя се нарушава от възрастният, но за съжаление не може да бъде компенсирана от бебето.
Отзивчивостта на родителя към детето е в основата ако не на всички, то на повечето черти на характера, които му гарантират успех в живота. Отзивчивостта на възрастния развива в детето умения за емпатия, липса на агресия и липса на склонност към депресия, самоконтролиране, добри социални умения, интерес към света.
Все пак не е ли нормално бебетата да плачат?
Не. Плачът е инстинкт, благодарение на който бебетата имат възможност да сигнализират, че нещо не е наред с тях. Бебетата са еквивалент на околната среда. Когато бебетата показват дискомфорт, това означава, че потребностите им не са задоволени и има проблем в заобикалящия ги свят.
Да се оставя бебето да плаче е признак на незнание и опит. Но всеки може да се научи да разчита сигналите на своето дете и да бъде отзивчив с него, така че да му даде стабилна основа за встъпване в живота.

Оригиналната статия можете да видите тук:

http://www.psychologytoday.com/blog/moral-landscapes/201112/dangers-crying-it-out