Амарна

Процес, развитие, ставане - това е основната терминология, с която борави Роджърс. Но каква е посоката на това развитие - това е твърде важен въпрос, от отговора на който зависи цялата личностна конструкция. Ето как авторът определя посоката на развитие: "Най-точно тази посока би могла да се определи така: позитивна, конструктивна, насочена към себеактуализация, зрелост, социалност" (Rogers, 1994, p. 68). Личностният растеж трябва да се извърши чрез естествения процес на самоактуализация. За съжаление, индивидът изпитва множество спънки в този ход на развитие и често се чувства изгубен и объркан. Всеки човек обаче има движеща вътрешна сила, която се стреми да му помогне да учи и да расте. Това силно желание позволява на човека да стане свой собствен учител и го връща към естествения процес на "ставане". Роджърс не подкрепя даването на съвети на клиента, нито пък насочването, убеждаването, интерпретирането или диагностицирането му. Неговата концепция за личностно насочен растеж дава на клиента свобода и избор. Клиентът има потенциала да разбере себе си, като наблюдава и критикува собственото си поведение и вярвания. Техниките на Роджърс променят начина, по който терапевтите виждат клиента. Вместо да го възприема като проект, който трябва да коригира, той разглежда клиента като човек, който споделя уникално преживяване с терапевта. Терапевтът трябва да вижда положителен потенциал в клиента. Той трябва да му помогне да осъзнае нагласите и представите за собственото му аз.

Роджърс дълбоко вярва в доброто начало у човека. Стремежът съществува у всеки човек, но жизнените обстоятелства, неправилно възпитание и други причини могат да изкривят развитието му, да тласнат човека да "се държи недопустимо жестоко, ужасно деструктивно, незряло, регресивно, антисоциално" (Rogers, 1994, p. 68). Той споделя, че стремежът към добро се забелязва дори при „пациенти с най-силни разстройства, чието поведение е най-антисоциално, чиито чувства изглеждат най-екстремални." (Rogers, 1994, p. 68). Според него психическото здраве е израз на нормалното развитие на живота, а психичните болести, престъпността и другите човешки проблеми са изкривявания на тази естествена тенденция. Той смята, че у човека има от всичко - и от доброто, и от лошото. Когато не потискаме емоции, желания, потребности, те взаимно се балансират и хармонизират. Аз съм лош, но и добър, аз съм груб, но и внимателен, аз съм общителен, но и затворен. Това е така, защото аз съм жив, жизнен и спонтанен.

Роджърс иска клиентът да "стане себе си". Именно затова по време на терапията той не го насочва да мисли в някаква определена посока, а му дава пълната свобода да избира посоката на разговора, в която се чувства най-удобно. Би било недоразумение да се смята, че водещият принцип на себеактуализацията "бъди такъв, какъвто си" подтиква към неподвижност и статичност – точно обратното. Задълбочените наблюдения на Роджърс върху пътя на клиентите му към себеактуализация показват, че най-значителни промени по посока процесуалност настъпват, когато те се стремят да открият и опознаят себе си, да следват собствената си природа. Намеренията на Роджърс са да насърчи клиента да завърши процеса на изхвърляне на старите маски, фалшивите вярвания и образи, вредните взаимоотношения и саморазрушителните поведенчески модели. Терапевтът иска да изгради доверена връзка с него и да му помогне да се самомотивира. Той очаква клиентът да започне да преследва своите страсти и да изразява своята креативност (и индивидуалност), без да мисли за това интелектуално. Терапевтичните техники на Роджърс са предназначени да подкрепят усилията на клиента да излекува личността си, като в същото време придобие и истинско познание за себе си.

Най-голямата мотивираща сила в личността е стремежът да реализираш себе си (Rogers, 1961). Въпреки че това желание за самоусъвършенстване е вродено, то може да бъде подпомогнато или възпрепятствано от преживяванията в детството и от ученето. Роджърс подчертава значението на връзката майка-дете, която засяга нарастващото чувство за личностност на детето. Ако майката удовлетворява нуждата на детето от любов, което Роджърс нарича положително отношение, тогава то ще се превърне в здрава личност. Ако майката превръща любовта си към детето в условна, зависеща от правилното му поведение (условно положително отношение), тогава детето ще чувства стойността си само при определени условия и ще се опита да избегне поведение, което води до неодобрение. В резултат на това личността на детето не може да се развие напълно. То не може да изрази всички аспекти на себе си, защото е научило, че някои от тези поведения водят до отхвърляне. Затова основното изискване за развитие на психологическото здраве е безусловното положително отношение в детството. В идеалния случай, майката демонстрира любовта и приемането на детето, независимо от поведението му. Детето, което получава безусловно положително отношение, няма да развие условия на ценност и следователно няма да трябва да потиска никоя част от възникващото "аз". Само по този начин човек може в крайна сметка да се самоосъществи.

Обществото ни заблуждава с условията за ценност. Докато порастваме, родителите, учителите, приятелите ни дават каквото искаме само ако им покажем, че го “заслужаваме”, не е достатъчно просто да имаме нужда от него – получаваме любов и топлота само ако се “държим добре”. С времето, това “обуславяне” ни кара да развием условно позитивно отношение към себе си. Започваме да се харесваме, само ако отговаряме на стандартите, които другите ни налагат, вместо когато истински актуализираме потенциалите си. И тъй като тези стандарти са създадени без да са взети предвид особеностите на всеки един от нас, по-често откриваме, че не сме в състояние да отговорим на тях и следователно да имаме усещането за позитивна самооценка. Този аспект от всеки от нас, който се корени в тенденцията за актуализация, следва оценяването от организма, нуждае се от позитивно отношение от себе си и от другите и го получава, Роджърс нарича “истински Аз”. Той е това, което ще станем, ако всичко се развие добре. От друга страна, когато обществото ни не е в синхрон с тенденцията за актуализация, и сме принудени да живеем с условията за оценяване, дори и те да нямат нищо общо с оценяването от организма, и когато получаваме само условно позитивно отношение от другите и от себе си, развиваме вместо истинския аз – един идеален Аз. Под “идеален”, Роджърс има предвид не-истински, нещо, което никога не можем да достигнем, стандарт, който не можем да изпълним. Тази празнина между истинския Аз и идеалния Аз, между "аз съм" и "аз трябва да бъда" се нарича “несъответствие”. Колкото по-голяма е празнината, толкова по-голямо е несъответствието. Колкото по-голямо е то, толкова повече е и страданието. В действителност, несъответствието е това, което Роджърс разбира като “невроза”. Това означава да не бъдеш в хармония със собственото си Аз.

Автор: Виктория Иванова