Rss feeds

Психология на личността ››

Гневът и някои въпроси за него

Марина Стойчовска
0 коментара

Гневът винаги е бил част от основните емоции, главно поради ясно изразената и всеобщо разпознаваема лицева експресия(Ekman, 1999). И все пак възникват някои въпроси около автентичността на гнева. Например това, че психофизиологичните параметри на гнева са общи за други емоционални състояния, като стресът, страхът, хищническото поведение и т.н.(Scarpa et al., 2010). 


Изследователите трудно му намират определено място в общата категоризация на положителните и отрицателните емоции (Watson et al., 2016). От една страна гневът води до негативни усещания, които карат индивидът да намали напрежението чрез активно поведение. В същото време, гневното поведение може да доведе до действия, поддържани от положителни емоции(Scarpa and Raine, 1997). 


Не винаги факторите в околната среда, които очакваме да предизвикат гняв, имат значение. Гневът може да се появи като реакция на състоянието на телесното страдание; като начин за предпазване от атака от хищник (в този смисъл гневът е възможно да е следствие от страх; Wilkowsky and Robinson, 2010); като поддържащ стремежа към дадена емоция (когато обстоятелство във външния свят не позволява да се изпълни желаната цел, се появява неудовлетвореност-Panksepp, 1998). 
Не е ясно и какви ще са реакциите на свидетелите на гнева. Изразът на лицето на гняв може да се тълкува като знак за агресия, предизвикваща страх или конфликт. Но в зависимост от контекста може да предизвика и съчувствие.


В някои култури е непълно недопустимо изразяването на гняв, докато други култури са изградили разновидности на гнева- завист, ревност, омраза, агресивно преследване на конкретна цел и др. 
Тези спорни точки, обаче не изключват възможността гневът да се възприема като основна емоция и да му се даде централна роля в емоционалния живот. Всъщност дистресът основно се свързва с гняв. Вероятно той се развива като отговор на състояние на физическо свиване като краен начин за индивида да се предпази от хищник или от външно състояние, причиняващо болка или дразнене. Тази основна схема на реакция е разположена на много дълбоко ниво в мозъка [Periаcqueductal Gray (PAG)], където се намират и други центрове, които координират хомеостатичните отговори (Panksepp and Biven, 2012). Според невронаучните сведения, такава основна защитна роля на реакцията на гнева постепенно се превръща в по-сложна последователност от реакции, активирана от възприемането на заплаха във външния свят и полезна за иницииране и поддържане на реакцията на борбата. Интегрирането на такъв комплексен отговор е гарантирано в хода на еволюцията чрез взаимодействието с амигдалата (Panksepp and Biven, 2012).

 

Друга стъпка в еволюцията на гнева се характеризира с ролята му в повишаване на мотивацията за достигане на дадена цел. Стремежът към целта, се регулира от системата за възнаграждение. Мотивацията за постигане на целта е гъвкава и е в състояние да коригира поведенческите планове спрямо възможните външни пречки, както и вътрешните източници на грешки. Психофизиологичното активиране, типично за реакцията на гняв, може да бъде използвано, за да помогне на организма да преодолее препятствията по-енергично и да издържи опитите за постигане на желаната цел. 


Горните два примера описват как гневът от една древна емоция, еволюира и функциите му се разширяват. Така той става основна част от адаптивния репертоар, ползван от човешките същества.


Източник: http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC5681963