Rss feeds

Психология на личността ››

Психологическата травма: Как тя се предава от поколение на поколение

Ваня Иванова
0 коментара

Неотдавнашно откритие на швейцарски учени за това, че психологическата травма може да се предава генетично, предизвиква нова вълна от дискусии по тази тема. Въпреки това нашите експерти са уверени, че повод за паника няма. Последствията са такива: ’’генетичната травма’’не е фатална.

Френският генетик Изабел Мансуй отдавна провежда опити с мишки, от което  придобива представа за устройството на човешкият мозък. Тя става известна още преди 10 години, когато открива протеиновата молекула, която отговаря за нашето забравяне. За пореден път учената се оказва права. Под нейно ръководство група от швейцарски генетици провели експеримент*,  в хода на който мишки постоянно биват подлагани на различни изпитания, а след това  изследват тяхното потомство за справянето със стреса. И резултатите се оказват удивителни: потомството на травмираните мишки имат много по-високи нива на тревожност и депресивност отколкото може да се очаква.  Учените успяват да открият някои молекули-микроРНК- в спермата на стресираните родители, които биха могли да засегнат чувствителността към стрес в тяхното потомство (микро РНК- малки молекули, които регулират дайността на много гени като увеличават или намалят тяхната активност).

’’В генетиката съществува централна догма на нео-Дарвинизма, според която придобитите признаци не се наследяват“- коментира Валерии Илинскии, научен директор на компания Genotek, сътрудник на Института по обща генетика РАН.-“ Тези родители, които изпитват стрес, не е задължително да го предадат на своето поколение. Въпреки това, все още не се разбира механизмът на въздействие на тези молекули от сперматозоидите за последващото развитие на мишката, защото микро-РНК се съхраняват в клетките за относително кратък период от време- не повече от няколко дни.’’

Психологията е по-силна от биологията

Какво значение имат горните изследвания за нас? ’’Главното, което не трябва да забравяме е, чеопитите проведени върху животни е невъзможно да ги направим използваеми за анализ на човешката психика.“-предупреждава Александра Оксимец, кандидат на Московското психоаналитично общество-„Кардиналната разлика е в това, че децата се раждат не толкова готови за живота, както мишките. За тяхното развитие много по- голямо влияние има образованието, отколкото за  животните- околната среда.’’

Но как това ще обясни статистичесите данни за високите количества на самоубийства в средите на хора, чиито родители са преживели сериозни стресори (например, след войната във Виетнам)? Психоаналитиците са уверени, че голямо значение има способността  на травмирания човек да възпитава психологически благополучно своето дете.  Александра Оксимец смята, че ‘’травмата влияе на родителската функция и по правило довежда до това, че човек не може да осигури на децата си дължимата грижа’’.  Травмата разрушава  схемата, която позволява преработването и преживяването на нашите тревоги, но се включват защитни механизми под формата на видове отрицания.  Наример, когато човек отрича всички видове страхове, които стоят в него още от дете. Децата се раждат абсолютно безпомощни и първата година от живота им е съпътствана от силна тревога. Травматизираните родители не са способни да се справят със собствените си тревоги, съответно не могат да помогнат  на своите деца да преживеят тази тревога по благоприятен за тях начин т. е.  да разберат, че света не е страшен и опасен. Напротив, родителите безсъзнателно предават на децата си своите собствени тревоги, страхове и болки.

Това, което не ни убива, ни прави по-силни

Независимо от това дали резултатите от проучването на Изабел Мансуй потвърждават  предаването на травмата  по генетичен път, е ясно,  че основите на този проблем се коренят в нашата психика.

’’И от бащата и от майката  генетично ни се предава огромно количество материал, който ние наричаме  ’’конституция’’ или в психоанализата  То: темперамент, нагон и за силата на тези влечения“-разказва Александра Оксимец-„И така в процеса на съзряване и порастване у нас се развива психически апарат, който позволява да трансформираме всичко това в преносими преживявания, чувства, мисли, символни образи, сънища’’ И първият човек, който ни помага да минем по този не лек път е майката, която със своята грижа, ласка, внимание помага на малкото дете да преработи всички свои страхове и тревоги. Именно тя формира у детето базовото доверие към света-усещането, че обкръжаващата го среда не е враждебна, че винаги  ще има някой, който ще го подкрепи и ще му помогне.

Човечеството отдавна е изобретило различни методи за преработване на преживяванията и личностните травми. Съществува даже мнение, че философията е възникнала, като един от тези методи.  ’’В днешно време най-ефективният начин за преработка на травми е психотерапията“-коментира Александра Оксимец.- „ Тя помага за развиването на размисъл, самореализация и сублимация. Родителите, които съумеят да се обърнат към една или друга практика, за да преработят своята травма, има голяма вероятност да защитят своето дете от негативни последствия.’’

Любопитното е, че в експеримента на швейцарските генетици мишките предавали на своите деца не точно травмата, а ответната реакция на организма на нея. Нещо повече. Изследването показало, че в последствие те и тяхното потомство били по- устойчиви на влиянията на околната среда в сравнение с други мишки. ’’Аз бих тълкувала това като положителна реакция на травмата.Един вид,като наследствен имунитет’’- обявява психоаналитичката.

От травмираното общество към травмираната личност

През XX век светът е преживял множество трагедии. В това число 2 световни войни,  фашистки и тоталитарен режим, технологически и екологични катастрофи. Преобръщал се е живота на милиони хора. Психологическите травми на участниците и свидетелите на тези събития, ние преживяваме и до сега. По мнението на специалистите само преработката на травмата на обществено ниво може да прекрати тази деструктивна ’’наследственост’’. 

В книгата си ’’Спомени и историзация: Преобразуване на индивидуална и колективна травма и нейното предаване между поколенията” ** Вернер Болебер е описал добре възможните  травми и начините за справяне с тях. Той казва, че колективните катастрофи, като Холокоста, Втората световна война, както и етническото насилие и репресиите, толкова силно стряскат обществото, че травмите, които са нанесени  се предават поколения по-късно на техните деца, внуци, правнуци... При такива силни колективни преживявания се образува сложна мрежа от вина, срам. Възприятията за света на участниците в тези така наречени man-made disasters са променени. Чрез своето възпитание родителите предават  травмите  на своите деца. Те от своя страна на техните деца... Така Болебер пише, че потомството се превръща в ’’контейнер’’ за непреработени страдания и травми.

Ето защо отделният индивид не може да се справи сам с травматичните преживявания. Болебер смята, че е нужен публичен дискурс за историческата истина, за отрицанията на обществото и защитните механизми. Той пише, че само признаването на вината за причинената травма възтановяват междучовешкия ред и отношения. По този начин се дава възможност за по-доброто разбиране на травмата.

 

 * nature.com/news/sperm-rna-carries-marks-of-trauma-1.15049

**Вернер Болебер- съпрецедател на Комитета по изследователски проекти на Международната психоаналитина асоциация, обучаващ аналитик на Немското психоаналитично общество