Амарна

Кларк твърди, че пристъпите на паника са резултат от хипервентилация, предизвикана от погрешно тълкуване на различни телесни усещания като фатални. Т.е. когато клиентът усети дадено физиологично усещане, се плаши, в следствие на което започва да диша учестено и дълбоко(хипервентилация). Това води до издишване на голямо количество кислород и до намаляване на количествата въглероден диоксид в кръвта. Усещането е за задух, както и за други неприятни телесни усещания. Те засилват тревогата, която от своя страна увеличава хипервентилацията, което прави физиологичните усещания по-силни, а от там се повишава и тревогата. И т.н......
Терапията на Кларк включва следните пет етапа: 
1. Кратка доброволна хипервентилация
2. Обяснение и обсъждане на начина, по който хипервентилацията предизвиква паника 
3. Обучение в модел на бавно, контролирано дишане 
4. Обучение на по-подходящи когнитивни реакции към телесни усещания 
5. Идентификация и модификация на активаторите на паника
Кларк оценява техниката си в няколко проучвания. Подбрани са клиенти, които възприемат като сходни ефектите от прекомерното дишане и естествените пристъпи на паника. Те са разделени на две групи: хора, които съобщават, че има определени ситуации, в които обичайно изпитват безпокойство и хора, които не са в състояние да свържат дадена ситуация с тревожност. За „ситуационните” клиенти паническите атаки спадат от средно около 10 на седмица до около 5 на седмица по време на лечението и до 2 или по-малко при 6 и 24-месечно проследяване. За пациентите от другата група, пристъпите на паника спадат от около 5 седмично до около 3 на седмица по време на лечението и по-малко от 1 на седмица на 6 и 24-месечно проследяване.
Съществуват редица други относително доброкачествени физически усещания, които биха могли да бъдат неправилно интерпретирани катастрофално.Те включват възприемане на по-силно сърцебиене като доказателство за предстоящ инфаркт, възприемане на незначителен епизод на задух като предвестник на спиране на дишането и т.н. Кларк е предложил характерна последователност от събития, която може да започне с вътрешен (или външен в някои случаи ) стимул, който се възприема по заплашителен начин, последван от повишена опасност, която след това увеличава страховете, създавайки порочен кръг, завършващ с паническа атака. Крайъгълният камък на лечението, предполага той, ще включва идентифициране на тези катастрофални интерпретации и тяхното заместване с алтернативни конструкции, които могат да бъдат тествани чрез дискусии и поведенчески задачи. 
От тази гледна точка не само хипервентилацията, а всяко физиологично усещане може да предизвика паник атака, дори да е обичайно.