Амарна

Подходът на Ранк към психотерапията е базиран на дълбокото изследване на творчеството на Ницше, на хуманизма и на философията като цяло. Често той описва своя тип терапия като това, което не е, а именно психоаналитичен метод. Поставя акцент върху личния опит, емоционалното изцеление и творческия процес в жизнения път.

Ранк споделя своите идеи с колегите и учениците си, но се обявява срещу това да има последователи, затова няма конкретна парадигма, произлязла от него. Предпочита да насърчава оригиналността и индивидуалността. Самият той вярва във въпроса на Ницше:” Това е моят начин, къде е твоят?” Ранк вижда риск всяка терапия да се превърне в догма и да се сведе до механични правила. Затова се застъпва за индивидуализма, за съобразяването с индивидуалния контекст, за силна ситуационна терапия. 

В най-ранните си лекции Ранк твърди, че нашият жизнен път е поредица от раздели-преминаваме през собственото си раждане, отбиване, развитието на личността ни и накрая смъртта, която е окончателната раздяла. С всяка следваща раздяла си припомняме първата, когато сме изпитали голям шок, който се опитваме всеки път да преодолеем.

Раздели се случват и с части от самите нас, които вече не ни вършат работа. Както дете, което е израстнало, се раделя с безинтересна вече играчка. Благодарение на тези раздели успяваме да се адаптираме към нови житейски обстоятелства. Наши части може да са били ценни в миналото, но се налага да се раделим с тях, когато загубят своята стойност. Невротикът обаче, не може да извършва тези естетвени раздели. Той изпитва голям страх и вина от собствената си автономност. Това му пречи да бъде пластичен и креативен в живота си. 

Способността ни да се разделяме, както и да се свързваме се вижда ясно в  социума. Ние, според Ранк, определяме себе си чрез мислите си, те характеризират нашата идентичност. А културата е идентичността на дадена група. Хората се учат да различават и раделят двете идентичностти-индивидуалната и социалната. Но когато има конфликт между едната и другата идентичност, тревогата става силна и болезнена.

Дали успяваме да бъдем автономни и да се разделим с групата, в която живеем, като същевременно сме приобщени към нея. Неупехът да бъдем автономни Ранк обвързва със страха от живота, а неуспехът да се свържем и обединим-със страха от смъртта. Ставайки автономни и самостоятелни извън групата, ние трябва да заживеем живота сами. Свързвайки се с другите, се отказваме от своята идентичност и тя „умира“ за сметка на контакта с другия. Според Ранк, ако има нещо общо между различните хора, то са именно тези универсални страхове. Кризите в човешкия живот идват в момент, в който страхът от живота, ограничавайки развитието ни, се сблъсква със страха от смъртта, който се появява поради зрелостта и опита ни. Страхът от живота е страхът от отделяне и индивидуация. Страхът от смъртта е страхът от съюз и сливане. Но и двете са желани, защото волята за живот и разделяне води до творчество, а волята да се обединим корелира с нуждата ни от любов.  Ранк се стреми чрез работата си да помогне на човешките същества да изпитат както раздяла, така и свързаност, без безкрайно да се люлеят между двата полюса.